Кънчова върпина

Разказ

Лъчезар Младенов

Тъй като този уикенд имаше запланувана практика за съботата с курса на Карлуково, решихме че за неделята трябва да направим нещо по-леко и лежерно. Така, докато разглеждахме техническите описания на разни дупки из интернет, някак си пред очите ни попадна пещерата Кънчова върпина. Избрахме нея, защото май не е от особено популярните дупки, а пък според описанието звучеше лежерна – дълга малко над 400 метра, 2 прага и един голям отвес (с камбана, което също беше плюс), с едно У закрепване и едно междинно преди камбаната. Звучи лесно и бързо, нали? Да, ама не съвсем, както се оказа в последствие. Но всичко по реда си.

Сутринта се събудихме в едни чудесни къщи за гости в едно село близо до Ловеч (село Голец. Мястото наистина беше добро, а хората много гостоприемни) и от там се отправихме директно към село Тепава, което според описанието бе изходна точка за пещерата. Трябваше да сме трима души с Диди. Даже четирима със Скаталин, който обаче не изневери на името си. Предишния ден като му звъннахме да идва, той каза – „Елате да ме вземете в 14 ч. от нас в София и ще дойда“. В последствие и Диди се отказа, та в крайна сметка останахме само двамата със Снежи.

Бавно и без особено бързане стигнахме някъде към обяд в центъра на селото. Набързо приготвихме инвентар и багаж, взехме по бира за из път и поехме нагоре към Деветашкото плато.

Пещерата имаше доста подробно описание къде се намира, но за всеки случай бяхме свалили и GPS координати. Времето беше мокро и влажно, но поне не валеше дъжд. Пътят бе кален и скоро обувките тежаха от налепената кал, ала ние се шегувахме, как тренировката за дупката е започнала още преди самото й стигане. Самият въртоп на Кънчова върпина се намира насред яко обрасла с драки и бодливи храсти гора, в страни от основният път. В един момент се наложи просто да кривнем насред нищото към пущинака, където за наше щастие намерихме малка, но необрасла пътечка, която водеше тъкмо към нашата цел. Зад нас остана красиво карстово блато. Бавно напредвайки, може би след не повече от 5-10 минути, пътечката постепенно изчезна и пред нас се отвори самият въртоп. Слизането в него си беше също предизвикателство – стръмно, всичко покрито с влажна шума. Голямо пързаляне падна надолу с тежките раници на гръб.

Най-накрая сме пред самата пещера, чиито вход започваше с нисичка галерия. Извадихме инвентара, скатахме въжето за големия отвес, облякохме се и хайде напред. Според описанието, имало два съседни въртопа и верният бил десният, ако идваш от селото. Много се надявахме да сме го уцелили правилно. Аз се разходих до нещо, което беше от ляво и приличаше на въртоп, ала там нямаше нищо.

Почти веднага след входа на дупката, от ляво се присъедини още една галерия, където се мушнах, просто за да проверя. Но съдейки по посоката от която идваше галерията (тъкмо като от съседният въртоп), и това, че почти веднага стана ниско и тясно, решихме, че верният път едва ли е от там.

Продължихме по по-широката галерия напред. Напредвахме сравнително бързо, можеше да се ходи изправен. От време на време имаше и някое малко пролазване, но нищо особено. Описанието, което имахме твърдеше, че на около 100 метра от входа ни чака S образен тесняк, който „може да е труден за едри хора“. До този момент не срещахме нищо подобно, а пък вече, по наша преценка, бая си бяхме напреднали. Дори започнахме да се питаме това ли е правилната пещера. И тъкмо по това време някъде, нещата изведнъж започнаха да се стесняват и хоп – тесняк. Снежи влезе вътре и потвърди – това би трябвало да е въпросният S-образен тесняк. Аз останах с двете торби навън, за да мога да й ги подам като мине. Теснякът си се оказа… ами тесен и не толкова лесен. Гледах как Снежи се мъчи и се върти, но накрая мина. Оказа се, че за десерт има „приятно дълбока“ локва, която няма как да се избегне. Беше мой ред. Проврях се бутайки торбите пред мен, които успяхме да си предадем. Първата извивка на тесняка се предаде сравнително лесно. Не обаче така стана с втората, където, поне според мен, в S-тесняка имаше още една малка буквичка S. Нагласих се аз на една страна, която ми се виждаше най-логична за преминаване, и започнах да бутам с крака. Обаче не! Колкото повече бутах, толкова повече се заклещвах. Имаше някакъв тумбак, който така нежно ми масажираше гърба, че ми идеше да викам „от кеф“. Върнах се малко на обратно, кратка почивка, и хайде пак. Снежи предложи да ме издърпа, ама не смеех, защото пак се заклещих по същия начин. На всичкото отгоре, за да е пълна програмата, през цялото това време си лежах в прекрасната локва и от въртене насам натам скоро бях целия мокър. Интересното бе, че някак хич и не обръщах внимание на студената вода. Нов опит – този път се завъртях на обратно, изглеждаше ми много по-нелогично, но Снежи спомена, че така е минала и реших да пробвам и аз. Този път нещата бяха с една идея по-добре. Пак беше зор, но усетих, че ще го бъде. Още малко бутане с крака и хоп – изпаднах и аз от другата страна, мокър и прилично уморен от този подземен сблъсък. Седнах да си поема малко въздух, през което време погледнахме отново описанието – следващото изпитание бяха фурни. Казахме си, какво пък, значи най-трудното мина, с фурните не би трябвало да има драми. Да, ама друг път.

Тръгнахме. Скоро пак бяхме в тесняк, след него малко по широко и явно стигнахме въпросните фурни, тесни фурни. Приличаха малко на тесняка „Преса“ от Темната дупка на Лакатник, но по-криви, по-дълги и не толкова широки. Снежи отново се пъхна първа да ги „провери“, а аз зачаках да видя какъв ще е резултатът. Не минаха и няколко минути и се дочуха викове на ужас от другата страна. Сърцето ми се сви. Представих си как отново ни чака нещо като предишния тесняк. Ужас! Снежи беше минала, та беше мой ред. Бутах торбата с въжето пред мен, а тя непрекъснато се заклещваше – я на някой камък, я ще се претърколи отстрани и ще трябва да я дърпам обратно, за да я върна в „правия път“. Фурните за щастие се оказаха не чак толкова тесни, колкото S-образния тесняк. Стигайки края, естествено разбрах каква беше причината за реакцията на Снежи – поредна огромна локва, баш по средата на пътя, която те чака подканващо да си я преплуваш. Стана ясно, че сухи няма как да излезем от пещерата. Но естествено, дори и не подозирахме, че най-доброто тепърва предстои.

След фурните стана по-широко и скоро се озовахме на първия праг. Описанието казваше, че може да се слезе и на класика, ала ние вече поуморени от борбата с тесняци до момента, решихме да екипираме с едно от тънките въженца дето носехме за целта. Спит в ляво и образувание в дясно, бърза пеперуда и хоп – спуснахме прага. Долу си течеше вода, имаше образувани кладенци, един от които беше точно на пътя, ала то вече просто не ни правеше впечатление. Какво е още малко вода в ботушите. След прага се оказахме в сравнително голяма зала. Кратка почивка там и отново тръгнахме напред.

Следваше тесен меандър, където ту минавахме на високо ниво, ту слизахме долу, където течеше малка рекичка. Прониквачките ужасно пречеха, меандърът беше тесен и нямаше как да ги сложим на гърба. Трябваше да ги влачим в ръце, а на места да си ги подаваме. Чакахме с нетърпение втория праг, след който уж скоро бил и отвеса, ала уви – праг не идваше. Само още и още меандър. Най-накрая се озовахме на въпросния праг. Бързо го екипирахме и него и скоро бяхме долу.

От там меандъра продължаваше. Видяхме, че има два пътя, които се събират след един завой. Ние минахме от дясно, през това, което ни се видя по-широко (малко вече ни беше писнало от тесни меандри) и скоро се озовахме пред едно много особено място. Бяхме на тавана на меандъра. Виждаше се как той продължава напред, но мястото беше прекалено широко за минаване. Първоначално ми се стори, че долу има езерце или нещо подобно, но не светнах за да видя. Пък стените покрити с дебел, ама дебел слой гуано. Лигаво и гадно. Изглеждаше направо неминаваемо без някакво осигуряване. Докато седях и се чудех как да подходя и дали няма някакъв друг път, изведнъж мернах на отсрещната стена спит. Ха! Да не би това пък да е отвеса? Този път светнах с челника надолу към „езерото“ и то се оказа не езеро, ами отвес – отвес. Дъното не се виждаше. Леле колко дълбоко изгледаше.

Помислих си как за една бройка щях да пробвам да го траверсирам отгоре. Добре, значи бяхме стигнали камбаната. Спитовете обаче изглеждаха на не особено достъпно място. За да ги стигне човек, някак трябваше да се протегне над самия отвес. Снежи започна да вързва някакво подвеждащо на скални образувания отзад в меандъра, а аз започнах да се „страхувам“, как точно ще го екипирам това. Проблемът беше, че подвеждащото беше доста назад, нямаше удобни други образувания за междинен парапет и ако вземех да се хлъзна върху гуаното, щеше да се получи чудесно пандюлване. Докато го мислех, изведнъж Снежи прояви желание тя да екипира. Аз разбира се не му мислих много и се съгласих. Разменихме се и се оказа не чак толкова трудно. Човек като си е закачен на въжето може с малко класика да достигне единия спит. От там лека по лека и У-закрепването беше готово.

След него следваха около 3 метра скала и ново закрепване. Оказа се, че планката не може да се навие хубаво до края. Прекрасна ситуация, освен че предстои голяма камбана, ще трябва да я висим на движеща се планка. Голям майтап. Снежи спусна бързо. Докато аз още се мотаех на У-закрепването, тя вече бе долу. След малко и аз бях в камбаната. Не мога да кажа нищо повече, освен, че беше прекрасно. Една от най-красивите камбани, които съм спускал. Идеално кръгъл кладенец, с голям обем. Като погледнех надолу светлинката на Снежи беше малка – малка. Много красиво спускане. Горе от меандъра се стичаше вода, която попадайки в отвеса се превръщаше на миниатюрен дъжд и през цялото време докато си на въжето, от горе си вали и те мокри. Едно хубаво ти е такова. Съжалих, че не съм съобразил да си сложа качулката на пещеризона. Въжето беше мокро цялото и доста трудно вървеше. Налагаше се да го „прибутвам“, ала на моменти тръгваше внезапно, та през цялото време бях на щрек. На всичкото отгоре, явно поради водата, динамичните качества бяха нараснали и към дъното вече се чувствах като закачен на пружинка. При всяко едно такова „пропадане“ – люш – люш напред – назад, нагоре – надолу. Почна да ми става ясно защо им викат „камбани“.

Дъноооооо! Голяма радост. Стигнахме го. Чак не ни се вярваше. И двамата със Снежи си дадохме сметка, че пещерата хич не е за подценяване и си крие своите малки тайни и красоти – разчупена, тесняци, меандри, фурни и накрая за десерт това. На дъното, разхождайки се наляво или надясно, имаше още такива огромни кладенци, дето като светнеш нагоре и не може да им осветиш тавана. Огромно просто. И красиво. Дъното беше кално и водата капейки от горе беше изваяла в калта умалено копие на Алпите. Разгледахме набързо всичките тези „прекраснотии“ и почнахме да се организираме за изтегляне нагоре. Бяхме мокри, беше си леко хладно, а се оказа, че сме забравили да си вземем каквато и да е храна и сме само на една закуска. Снежи беше първа. Адски красива гледка бе да гледаш някой на въжето, който се изкачва. Около него челникът осветява хиляди малки падащи капчици. Липсваше само музика.

След Снежи беше мой ред. Качването на камбаната беше лесно (особено с крачен самохват). Този път си сложих и качулката и нямаше проблем. Спирах на няколко пъти, за да прибера въжето под мен в торбата. Закрепванията също се разекипираха лесно и бързо и скоро тръгнахме по пътя наобратно. Както винаги и този път връщането се оказа доста по-бързо от влизането навътре. Бързо минахме последния праг, после меандъра, после следващия праг и започнахме да се готвим за фурните и тесняците. Вече си бяхме прилично изморени, та се надявахме минаването им да не ни отнеме пак толкова усилия.

За щастие всичко мина благополучно. Фурните се предадоха бързо, само с торбите беше трудно. Бяхме махнали джаджите от нас и ги бяхме прибрали в торбите, които сега тежаха повече и се и запъваха повече. Не се мина и отново без намокряне. S-образният тесняк също се оказа учудващо лесен на обратно и скоро вече бяхме в по-широките части. Снежи, досущ като мечо Пух, чуваше двете бири, които я викаха по спешност навън и аз едвам успявах да я настигна. Още някой друг завой и вече започна да се усеща свежият въздух на изхода.

Излязохме. Отново голяма радост. Беше към 19 часа вечерта, общо около 6 часа в „лесната и лежерна“ пещера. Радвахме се и си говорехме как това е една от най-хубавите дупки дето сме правили досега. Всеки го болеше по нещо, но всеки бе доволен, че сме успели. Набързо се преоблякохме (тъй като си бяхме съвсем мокри), след което оправихме багажа и тръгнахме из непоргледната джунгла. Вече беше тъмно и стана ясно, че е абсурдно да намерим „пътечката“ от през деня. Горе-долу целейки посоките, тръгнахме да се провираме из гъсталака. Аз пуснах отново GPS-а, за да държим поне някаква права посока. Падна си голямо лутане, но след около 15-20 минути изпаднахме на нивата над въртопа. От там вече беше лесно и кално да намерим пътя.

Това беше и момента за най-голямата награда след подобно преживяване – скатаните от преди това две бири плюс музика за настроение. Казахме си „Наздраве“ и поехме обратно по калният път към селото и колата.